Когато беше близък на сърцето ми,
получих най-дълбоките си рани:
със думи ме изхвърляше в небето _

Слънцето ме гледа – с весели очи.
Вятърът ми гали дългите коси.
Времето край мене тича и мълчи...

Падат снежинките, падат –
  с бяло покриват тъгата ни.
(Грях е сега да се страда –

Най-влюбеният сняг над мен вали,
донася тихи звуци от небето.
Далече си. И малко ме боли,

Нямам време за ново начало,
нито сили, ни думи спестени.
Вън навява. И в сребърно бяло