Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.05.2017 11:47 - Невените
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1293 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 26.05.2017 11:52

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 

    Разказът ми е публикуван в Алманах  "Света гора" Велико Търново

    През седем къщи е домът на момчето. Харесваше дългите му чупливи коси, както и своите. Биха били интересна къдрокоса двойка. Харесваше и опита му да ѝ направи серенада. Излезе, за да му ръкопляска, но не намери никого. Срещаше го често по улицата, кимаше му и свеждаше поглед смутено. Той изглеждаше сериозен с изгладения си черен костюм и ухаещата на гел коса с усмирени къдри. За неговата сериозност би заложила цялата си градина с невени. Невените ѝ бяха кутията със скъпоценни камъни, бижутерийният ѝ магазин, накратко – банковата ѝ сметка. Решеше ли някое момче да я впечатли, трябва- ше да се заинтересува не от какви да е китки, а от невени. А той, дългокосият, не се интересуваше от невените ѝ. Затова и мястото му беше около сърцето ѝ. Навътре пристъпваха само поканените. За празника на майките тя отиде при неговата, за да ѝ подари саксия с невени. Отгледани и поливани преди изгрев слънце. Наторявани при пълнолуние. Слушали измислени от фантазията ѝ песни.Той ѝ намигна, не каза нищо. Тя сведе поглед. Насилваше се да каже някоя баналност, нещо за времето, но изречението ѝ се изплъзваше. Майка му така се впечатли от подаръка, че ръцете ѝ не можаха да поемат здраво саксията и тя тупна на пода. Саксията се счупи, но не и цветята. Майката грижливо ги взе, за да ги присади. Призна, че ѝ се случва за първи път в живота. Той беше единствен син. С три години по-голям от нея, по-слаб по успех в училище и първи в школата по цигулка. Лошите му оценки попречиха да про- дължи образованието си, но свиренето в оркестъра на града и в нощния бар изглежда напълно го удовлетворяваше. Засади в двора единствените в квартала палми и започна да праща гладиоли от близкия парник на майка си всяка съ- ботна вечер. Искаше да бъде първия мъж в живота ѝ, който ѝ подарява цветя. Една неделя сутрин не се прибра от нощния бар. Беше го бутнала кола на идване към къщи – кола, която никой свидетел не описа. Тя отиде да го види в болницата. С неизменното букетче невени. Прости му неслучилите се красиви моменти между тях и след като се увери, че няма никой наоколо, го погали с цвете по устните. Невените ѝ произвеждаха радост за нея, защо да не го съживят? Три месеца кома биха накарали всяко романтично момиче да изгуби надежда, но не и тя. Неочаквано за медицината и за майка му се изправи на крака. Оздравя, но получателката на съботните гладиоли забеляза, че синът ѝ уж е същият на вид: косата – черна и къдрава, носът – леко гърбав, устните – тънки и сухи, с черве- нина по бузите след чаша вино, но не е съвсем той. Повече букет от гладиоли или други цветя не получи. Откри, че очите му не са пъстри, с преобладаващо зеленикаво, а приличат на микроскопични мандарини. Цветът ставаше по-наситен вечер. През деня се размиваше от свет- лината и сенките. Вечер тя се боеше да го гледа. Затваряше се в стаята си и повтаряше, че е силна и достойна майка. От шепнене въздухът се сгъстяваше застрашително. Съседката отляво забеляза изпъкналите ѝ скули и тревожния поглед. Не заприличваше ли и тя на странното си момче?
– Подменили са ми сина. Това не е моят син! – неутешимо и монотонно изплакваше тя.
Синът започна да се държи странно, напълни стаите със саксии. Нощем – а тя беше сигурна, че той не спи – чуваше дрънчене, тропане, влачене, разговор, по-точно само неговият глас. Говореше си сам. Поне в това си приличаха.
В двора се появиха странни цветя. Майката ги гледаше с невярващи очи и ги пипаше, за да се убеди, че са истински. Бяха огромни и гумени, огромни и гумени. Но не бяха от гума. Бяха цветя, които имитираха много успешно твър- дата еластична повърхност на гумата. Бяха огромни, огромни невени, по-ско- ро слънчогледи. С усилие откъсна листо и пак с усилие се опита да го разкъ- са. Беше трудно. Може би щеше да бъде по-лесно да го разкъса със зъби? Или просто да го разреже с нож? Такива цветя мутанти не можеше да съществуват. Бяха като плод на перверзно въображение. Ако те не съществуват, дали съществуваше все още и тя? Попипа сухата кожа на китките си. Допирът подска- за, че все още е, все още е жива. Спря да се храни. Само вода като виенско колело се движеше в тялото ѝ. Чаша вода сутрин, чаша вода на обяд, със залеза още една. Един ден изпи две от най-силните си успокоителни хапчета и смело пристъпи към най-близкото цвете. С ножа откъсна стеблото му. Потопи го във вазата и я сложи до стената. Беше последен опит да разпознае сина си. Дните минаваха, а цветето не увяхваше. Появиха се и бодли като на розите. Водата във вазата потъмня, но не и цветето. То се разтваряше и растеше. Стигна до тавана и вазата се пукна. Ако до сега допускаше съмнения и се залъгваше, че комата го е променила, вече разбра, че синът ѝ си е отишъл. Време беше и тя да се оттегли. За последно си взе сбогом от съседката.
– Не искам да живея под един покрив с човек, който само прилича на сина ми. Влязъл му е под кожата, но не е той. Това е някакво подобие на момчето ми.
Съседката искаше да ѝ каже, че и в нея забелязва промяна след катастро- фата, но запази мълчание. Синът вече не я поздравяваше и тя се молеше да не го среща на улицата. Започна да се страхува. Мразеше жълтите му пронизващи очи. А странните му цветя ѝ приличаха на роботи, които любопитно надничат зад оградата.
Майката напусна къщата и повече никой не я видя.
Къдрокосото момиче си намери нова работа. На бюрото си отляво, до прозореца, сложи ваза с невени. Отглеждаше ги в градината зад къщата, в саксии, в кофи, в една протекла и изхвърлена на сметището вана, която прибра грижливо. Един ден той я посети на новото ѝ работно място. Присмя се на невените във вазата и я покани да види неговите. От много време очакваше да я покани – на кафе, на сладолед, на ресторант, на кино, но на невени?
– Колко рахитични са цветята ти. Като преждевременно родени деца  – каза той.
Обидно ѝ стана, но не отговори нищо.
– Ела да видиш истински невени! – гласът му звучеше искрено. Би се зак- лела, че и се стори дори някак лекомислено-закачлив. Би се заклела, че кожата му потъмняваше, а преди беше по-бяла и от нейната.
Навсякъде около къщата жълтееше. Изплаши се, че халюцинира и че от толкова жълто ще ѝ призлее. Какви бяха тези цветя? Такива невени не познава- ше: дълги и дебели дръжки, по елипсовидните им листа липсваше мъх и мекота, а при докосването дращеха. Цветовете им бяха огромни. Губеха двубоя със слънчогледите само с няколко жалки сантиметра. Изглеждаха подозрителни и грозновати – неуместна шега на природата.
Той с възхищение ги късаше и допираше до лицето ѝ. Бръкна в блузата ѝ и пусна няколко, сложи в джобовете на сакото, хвана панталона ѝ и набута като в чувал цветове. Безочието и агресията му бяха толкова неочаквани, че тя се вце- пени. Той доближи лицето си до нейното и тя глуповато реши, че ще я целуне най-сетне, а той напъха в устата ѝ листо... И наистина я целуна. Притискаше се в нея, а тя си представи, че са заключени двамата в мазе и мърдане няма. Задави се и го отблъсна от себе си. Той я събори на земята. Започна да я покрива с невени. Тя потрепери гнусливо от неприятния допир на цветята мутанти. Отблъсна го и успя да стане. Започна да изтупва дрехите си, да преобръща джобо- вете, да подскача и да се извива, все едно че е полазена от паяци, да плюе пар- чета листа. Този човек беше луд!
– Това не са невени! Какво си им направил? Защо си играеш с цветята? – разплака се тя и избяга. През седем къщи я чакаше утехата на собствения дом, където цветята са цветя, а не нещо друго.
На сутринта чашата с кафе падна от ръцете ѝ. Градината ѝ приличаше на бойно поле. Стъпки от крака личаха навсякъде и невените ѝ бяха смачкани. Изкоренени, накъсани, мъртви. Не се усъмни нито за миг кой е виновникът. „Мразя го!“ започна да си повтаря. Представи си как го прегазва с кола, ками- он, трактор или с трите взети заедно. Не подозираше, че може да мрази толкова силно.
След камбанния звън на църквата в полунощ, тя се запъти към къщата му. Изненада се, че не заключва вратата. Почти танцово мина десетте крачки и сложи букета под прозореца му. Букет от истински невени. Не от неговите – подобие на силиконови цици! Истински невени в кошничка. Беше купила от пазара в сряда 30 кошници, без идея за какво ще ги ползва. Просто ги взе от жал към възрастния мъж, умърлушен от безразличието към стоката му. Ето, че кошниците вършеха чудесна работа. Не успя да изпрати всичките. Стигна до 19! През деня, застанал като ули- чен стълб пред нея, в джобчето на бялата си риза с неин невен, я сразя:
– Изпращам букетите ти на старите моми от града. Не възразяваш, нали? А, един задържах. Беше разкрита. Същата вечер, след самотния камбанен звън, едно такси намали скоростта и през оградата ѝ тупнаха невени. Неговите големи подобия на цветя. Чудовища, които все още не беше научил да ходят и свирят на цигулка! Започна се. Нетърпение и гняв я изгаряше по цял ден и вечер, в загасената стая и с отворен прозорец, с бинокъл, изровен от запасите на баща ѝ, чакаше таксито. Бинокъл показваше, че колата пътува без шофьор.
Грабваше цветята като стояла по принуждение на диета котка и ги режеше с ножицата: малки и още по-малки парченца. Събираше боклуците от тях в найлонови черни торби и ги изхвърляше в пропастта, до която се добираше след цял част бързо ходене, и за съня ѝ оставаше все по-малко време. Мислеше да ги зарие в земята, но нима градината ѝ заслужаваше да бъде осквернена?
Щом оставаше сама в стаята извикваше представата за него. Завързваше го с най-здравите въжета, които страстта ѝ към насилие рисуваше, и го оставяше да се пече на слънце. Вместо плажно масло го заливаше с незахаросан мед. И за перушина отгоре – накъсани листенца от невените му. Да са си заедно и да си правят весела компания. „Мразя го!“ като заклинание се носеше из главата ѝ.
Из града летяха слухове, че е изнасилил момичета. Канел ги на гости, водил ги да видят невените му и вместо чаканите от тях целувки и прегръдк ги затрупвал с цветя. Едно от тях получи алергия и отвърна на ненадейната му агресия с оплакване в полицията. Задържаха го за 24 чбса и затварянето му вдъхна смелост и на другите ухажвани по необичаен начин да се осмелят да заговорят. Те си мислели едно, той се нахвърлял върху им с тези цветя! А тя видя в колко градини в квартала вече се перчеха неговите невени. Дишаха от скъпоценния въздух на нейните истински цветенца! Заразата му беше плъзнала като вирус из женското население – най-лесния начин да завладееш един град. Невените, с които отрупваше момичетата. Нея. Като цветя, хвърлени върху гроб. Покриваха, бутаха, натежаваха и те принуждаваха да млъкнеш, да заспиш непробудно, да се смалиш, да се подчиниш, да се слееш с цветята.
На сутринта по прозорците на къщата му невените бяха плъзнали и обра- зували решетки. За да отвори вратата и да излезе навън му се наложи да упо- треби музикалните си мускули. Направи крачка и лакомите за кръв стебла се залепиха за кожата му. Впиха устни за целувка. Пуснаха пипалата си, обучени от жестокостта му и подтиквани към действие от неговия пример. Поиска да извика, да изрече най-важната дума, но глас не излезе. Гласът се беше оцветил и слял с послушанието. Гърлото му представляваше тунел в яркожълто. Натам се запътиха цветове от невените. Изпълваха го, докато не стана един от тях.



Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2010113
Постинги: 1509
Коментари: 722
Гласове: 4262
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031